Идилични, пърхащи истории, винаги с едно наум и с не една усмивка – така пише Красимира Кубарелова, която неотдавна ни зарадва с романа „Верчето, Надежда и Любов“. В него двестагодишна къща в Еленския балкан изневиделица е завещана на тотално изчерпана градска жена. Там ù е писано да оцени тя рода си и природата, и да се зареди от всички простички неща, които я заобикалят, преди да открие най-ценното сред тях 🙂
– Г-жо Кубарелова, идвате с нов роман след повече от десетилетие, толкова ни делят от последната ви книга – „Кръстина и райските ябълки“. Защо такава дълга творческа пауза?
– Дванадесет години са, ако трябва да бъда точна. „Кръстина и райските ябълки“ излезе през 2010 г. Но дотогава пишех по една книга на година, което е добро темпо за човек, който ходи на работа. Аз не съм професионален писател. Пиша за удоволствие. Няма някаква специална причина да не съм писала. Вероятно не ми се е искало. Животът е по-неотложен от писането. А писането е самотно занимание.