Краси, благодаря ти! За огромното удоволствие да прочета нещо толкова топло, човешко, уютно – обичам тази дума!, варненско.
Много, наистина много отдавна не ми е идвала наум думичката “сладкодумно”. А ти разказваш именно така…Благодаря ти.
Прочетох буквално на един дъх “Розов храст и сладко от смокини”. Чак като свърших и последната страница, си дадох сметка, че съм била ожадняла – не само духовно, но и в буквалния смисъл, защото не съм се сетила да стана и да си сипя чаша вода. И се смях, и се просълзявах, но се улових, че се усмихвам през цялото време. И само малкото останал ми здрав разум ме възпира да не се нахвърля и на другата – така булимично ми се иска да чета още и още… А аз се бях отказала да чета съвременна българска проза, пък и поезия – злъч, мрак, духовен онанизъм, с една дума – мощни депресанти.
Страхотно е! Някак усетих твоето увлечение в писането, не знам как пишеш, но изглежда много леко и естествено, нищо не е напън, нищо не е финтифлюшка – о, боже, съвсем “нелитераторски” се изразявам, ама наистина съм поразена.
Мисля си, че тази книга мога да дам само на най-близки хора, все едно е нещо наистина дълбоко мое.
Още веднъж: Благодаря!