„Това е последната книга, с която се запознах днес. Уж щях да почета за малко и после да се захващам с домакинска работа, но не можах да спра, докато не я изчетох цялата. Седнахме с Кара (Карамфила всъщност, но не иска да я наричат с това “сладко” име) под асмата и тя ми разказваше живота си, докато пийвахме сладко кафе. Весело, с леко сърце, от онзи тип хора, които никога не се оплакват, но знаеш, че под нежната веселост има много повече. Не е нужно да бъде все изричано, крие се в очите й. Има и нещо друго освен хумор, различно от тънките аромати. Обикновена жена, с обикновени трепети. Сладки мисли, като сладко от смокини. И със сигурност ми замириса на рози. Отдавна не бях чела толкова приятна история, истинска, от живота, без напудреност, само с малко индивидуалност. Харесвам книги, които казват истината. Реших, че много ще й отива разделителят със “Слънчогледите” на Ван Гог и се оказах права. Заради топлината, които излъчват едновременно. И мъничко тъга.“ alia.tropot.net